LIFE
БРАТСТВОТО НА ОЩЕТЕНИТЕ МЪЖЕ
Или за мъжкото достойнство, женската неблагодарност и един гардероб…
Попаднах на една любопитна страница във Facebook, наречена “Братството“. И понеже винаги съм проявявала интерес към човешките отношения, особено когато са представени с претенцията за житейска мъдрост, отделих време да прочета посланията ѝ.
Оказа се, че съществува цяла философия, според която съвременният мъж е почти изчезващ вид, застрашен от женската корист, претенции и неблагодарност. Жените, разбира се, не търсят любов, а спонсори. Не искат партньори, а финансови благодетели. Не ценят мъжете, а техните банкови сметки. И ако някой мъж е имал неблагоразумието да инвестира в общия живот, най-вероятно е станал жертва на добре организирана женска експлоатация.
Прочетох някои от тези откровения с усмивка. Особено онова, според което мъжете никога не бива да използват парите си, за да подобрят живота на една жена.
А как ли би изглеждала тази философия, ако обърнем ролите?
Защото понякога жената е тази, която влиза в един мъжки свят, в който има покрив, стени и мебели, но липсва усещането за дом. Не защото мъжът непременно е лош човек, а защото двамата имат различни представи за уют, красота и начин на живот.
И тази жена не пристига с намерението да завладява територии, нито да доказва превъзходството си. Пристига с надеждата да създадат нещо общо.
Започва от най-обикновените неща. Например от една липсваща трапезна маса, около която да могат да вечерят. От кухня, в която уредите да работят. От светлината в стаите, от удобството, от картините по стените, от малките детайли, които превръщат едно жилище в място, където ти се иска да се прибираш.
И понеже домът не се създава само с добри намерения, тя влага пари, време, труд, въображение и огромно количество енергия. Понякога плаща не само с банковата си карта, но и с нервите си, защото се оказва, че дори нуждата от съдомиялна може да се превърне в повод за принципен спор.
Постепенно къщата се променя. Появяват се уютът, комфортът и онова невидимо присъствие на жената, което не може да бъде купено в магазин за обзавеждане.
Само че има една подробност.
Можеш да промениш цялата къща, но не можеш да промениш представите на човека, който живее в нея.
Можеш да подмениш мебелите, но не и отношението. Можеш да внесеш светлина във всяка стая, но не и в нечие разбиране за партньорство. Можеш да създадеш удобства, но не и благодарност.
И понякога, докато жената се опитва да направи живота на двамата по-хубав, постепенно разбира, че самото ѝ присъствие и всичко, което носи със себе си, започват да се възприемат като неудобство. Тогава домът, в който е вложила толкова много, престава да бъде място, където се чувства приета.
И тук стигаме до нещо много по-съществено от мебелите, ремонтите и парите. Защото, когато една жена влиза в живота на един мъж, тя не пристига като празен куфар, който той тепърва ще напълни според собствените си представи.
Тя идва със своята история, с хората, които обича, с навиците, привързаностите и ценностите си. С цял един свят, съществувал много преди появата на този мъж.
И, ако той я е избрал за своя партньорка, би трябвало да е разбрал, че не може да получи само онази част от нея, която му е удобна. Не може да приема грижите, усилията и всичко, с което тя подобрява неговия живот, а същевременно да поставя под съмнение отношенията ѝ с близките, да оспорва нейните нужди и да превръща в повод за конфликти нещата, които тя обича.
Защото това вече не е просто спор за съвместното съжителство. Това е въпрос за приемането. За способността да обичаш един човек, без непрекъснато да се опитваш да редактираш живота му, да пренареждаш приоритетите му и да определяш кои негови обични същества заслужават място в общото ви ежедневие.
И тук се появява един много неудобен въпрос: Какво всъщност е искал този мъж – жена, с която да споделя живота си или жена, която да се приспособи към неговия, постепенно отказвайки се от своя?
Защото партньорството не е присъединяване на една личност към територията на друга. То е среща на два свята, в която и двамата трябва да намерят място. А когато единият получава удобствата, грижата и присъствието на другия, но не желае да приеме онова, което този човек обича, тогава проблемът отдавна не е само в различните характери.
И най-тъжното е, че една жена може да положи огромни усилия, за да превърне чуждата къща в общ дом, и въпреки това да открие, че в този дом има място за всичко, което е купила, но не и за всичко, което е тя.
Защото не можеш да твърдиш, че обичаш една жена, а едновременно с това да воюваш с половината ѝ свят.
И най-впечатляващото е, че през цялото време тя може да слуша прекрасни речи за принципи, чест, мъжкарство и достойнство. Думи, които звучат внушително, особено когато са произнесени с достатъчно категоричен тон и онази непоколебима увереност, която създава впечатлението, че срещу теб стои мъж, за когото дадената дума е закон.
Докато един ден отношенията не приключат.
И тогава започва истинският изпит по достойнство.
Защото, когато една жена си тръгне с един сак, оставяйки зад себе си всичко, което е създала, въпросът вече не е кой е бил прав в семейните спорове. Въпросът е как двама възрастни хора ще уредят онова, което е останало между тях и дали ще успеят да проявят поне толкова почтеност в раздялата, колкото са обещавали един на друг по време на съвместния си живот.
Особено когато единият многократно е заявявал, че няма да остане длъжник, че ще възстанови вложеното и че държи на думата си!
Имам достатъчно основания да се замисля колко голяма може да бъде пропастта между думите на един човек и неговите действия. Особено когато думите са били за чест, принципи, достойнство и обещания, дадени с онази увереност, която би трябвало да вдъхва доверие.
И тук държа да направя едно уточнение. Когато пиша за болезнени теми, за отношения, разочарования, човешки слабости и морални противоречия, аз рядко говоря абстрактно. Предпочитам личните истории и личния пример, защото смятам, че човек има най-голямото основание да разсъждава върху онова, което сам е преживял. Не претендирам да познавам всички мъже, нито всички жени. Но познавам собствените си избори, усилията, които съм положила, компромисите, които съм направила и цената, която съм платила за тях.
И, ако днес говоря за обещания, останали неизпълнени, за поети ангажименти, които постепенно потъват в удобно мълчание, и за достойнство, което съществува повече в думите, отколкото в постъпките, то е защото съм се сблъскала лично с всичко това.
Не търся съчувствие, нито публика, която да отсъжда кой е бил прав в един приключил брак. Но не приемам и представата, че запазването на добрия тон означава безусловно и безкрайно мълчание. Човек може да бъде дискретен, без да се отказва от правото да разкаже собствената си история и може да говори за преживяното, без да превръща всички представители на другия пол в обвиняеми.
Защото дискретността е въпрос на възпитание. Но тя не бива да се превръща в удобен щит за чуждата безотговорност.
И ето тук философията на „Братството“ става особено интересна.
Нямам никакво намерение да отричам, че има мъже, които са били използвани, унижавани, финансово ощетявани или емоционално манипулирани от жени. Разбира се, че има. И всеки от тях има право на уважение, справедливост и лични граници.
Но съществуват и обратните истории.
Истории, в които жената е тази, която е давала, инвестирала, правила компромиси и защитавала достойнството на партньора си дори когато той не е проявявал същата деликатност към нея.
Истории, в които тя е влагала не само средства, но и усилия, и желание за общо бъдеще, без да води счетоводство на всяка своя инвестиция.
И, която накрая си тръгва, без да води война и без да превръща личното си разочарование в обвинение срещу всички мъже.
Защото почтеността няма пол, а достойнството не се доказва с публикации в социалните мрежи.
Не всяка жена, която иска подкрепа, търси спонсор. Не всеки мъж, който дава, е жертва. Не всяка раздяла е грабеж и не всяко разочарование е доказателство за чужда корист. Понякога хората дават, защото обичат, защото вярват в общото бъдеще и защото не си представят партньорството като сделка, в която всеки непрекъснато изчислява какво ще получи срещу вложеното.
Понякога двама души просто се оказват неспособни да изградят общ живот. И това само по себе си не прави единия злодей, а другия светец.
Но начинът, по който се разделят, говори много за тях.
Защото любовта може да си отиде. Чувствата могат да се променят. Бракът може да приключи. Но обещанията, поетите ангажименти и уважението към човека, с когото си споделял живота си, не би трябвало да изчезват заедно с брачното свидетелство.
И, ако някога съм вярвала, че мъжкото достойнство се измерва с категоричността на думите, днес съм убедена, че то се разпознава най-вече в последователността на действията!
Така че, скъпо “Братство“, може би е време да поговорим не само за жените, които използват мъжете, но и за онези мъже, които приемат женските пари, усилия, грижи и инвестиции, докато не дойде моментът да покажат собствената си почтеност.
За мъжете, които обичат да говорят за чест, принципи, мъжкарство и достойнство, но когато настъпи моментът да застанат зад думите си, предпочитат да се скрият зад мълчание, игнорирани съобщения и блокирани профили.
Защото е лесно да бъдеш принципен, когато принципите не ти струват нищо. Лесно е да обещаваш, че ще върнеш всеки вложен лев, когато не се налага да го правиш. Лесно е да разказваш публично своята версия на един брак и да излагаш личния живот на жената до себе си пред други хора, когато си убеден, че тя ще продължи да пази твоето достойнство.
Само че достойнството не е пожизнена привилегия, която другите са длъжни да защитават вместо теб. То е лична отговорност. И когато някой държи толкова много да бъде възприеман като мъж на честта, би трябвало да знае, че честта се доказва най-вече тогава, когато никой вече не те задължава да бъдеш добър, щедър или внимателен, но собствената ти съвест те задължава да бъдеш коректен!
Защото човек може да притежава къща, но това не означава, че знае как се създава дом. Може да говори за семейни ценности, без да умее да уважава семейството на жената до себе си. Може да обича животните, но да не приема нейните. Може да настоява за уважение, без да проявява същото. И може цял живот да говори за мъжка чест, без да разбере, че тя не се измерва с гръмките декларации, а с изпълнените обещания.
Винаги съм смятала, че личните отношения не бива да се превръщат в публично състезание по правота, нито че една раздяла трябва непременно да завършва с победител и победен. Двама души могат да имат различни спомени, различни оценки и дори напълно противоположни представи за общото си минало. Но има неща, които не зависят от гледната точка и това са дадената дума, поетият ангажимент и елементарната човешка коректност.
Те не би трябвало да имат срок на годност, нито да губят значението си в момента, в който отношенията приключат. Защото истинското достойнство не е в това колко убедително човек защитава принципите си пред другите, а дали продължава да ги спазва и когато вече няма пред кого да се доказва!
И затова днес, когато чета съветите на “Братството“ как мъжете не бива да позволяват на жените да ги използват, ми идва да попитам: А как наричаме обратното?
Как наричаме ситуацията, в която една жена влага собствени средства, обзавежда, ремонтира, създава удобства и уют, а когато бракът приключи, дори личните ѝ вещи се превръщат в предмет на безкрайни обещания?
Как наричаме мъжкото достойнство, когато думите са много, а изпълнението им е никакво?
И най-вече, какво точно означава да си мъж на честта, ако накрая единственият ти отговор е бутонът “Блокирай“?
Не очаквам “Братството“ да отговори. Но се надявам поне някой от онези мъже, които толкова обичат да говорят за принципи, да се замисли. Не за това кой пол е по-ощетен, нито кой е дал повече, а за нещо далеч по-важно – дали човек има право да изисква от другите почтеност, която сам не е готов да прояви.
Защото една жена може да си тръгне от една къща, без да вземе нищо от онова, което е създала в нея. Може да започне отначало, да подреди собствения си дом и да продължи живота си. Може дори да погледне назад без желание за реванш, защото е разбрала, че спокойствието ѝ струва повече от всеки спор, който би могла да спечели.
Но има нещо, което никой не може да ѝ върне – времето, през което е вярвала, че думите на мъжът до нея имат стойност!
И, ако за някого честта, принципите и мъжкото достойнство са толкова важни, нека започне с нещо съвсем елементарно, като например, да изпълни обещанията си!
Защото аз отдавна имам свой дом. И нямам нужда от чужда къща.
Но все още си искам гардероба!
И телевизора!
Не от корист. А по принцип.
Нали за принципи говорехме? 😉
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ







