България не загива с гръм и трясък. Не рухва под бомбардировки, не гори във война, не потъва в природен катаклизъм. България умира бавно, тихо – ден след ден, година след година, пред очите на всички.
Умира в празните села, където тревата превзема дворовете, а единствените останали жители са старците, чакащи пенсия и линейка. Умира в градовете, където младите стягат куфарите още преди дипломирането си, защото не виждат бъдеще тук. Умира в родилните отделения, където новородените са по-малко от всякога, а цели училища затварят врати поради липса на деца.
Народът ни се топи, но властта говори за „стабилност“. Икономиката уж расте, но хората броят стотинки пред касите. Политиците обещават „европейско развитие“, докато болници затварят, пътища се рушат, а цели региони живеят като забравени от времето.
Българинът работи повече, получава по-малко, плаща повече и вярва все по-малко. Данъци, такси, цени, кредити – всичко расте, освен надеждата. Обикновеният човек оцелява, не живее. Мечтите се замениха с оцеляване от месец за месец.
Най-страшното е, че започнахме да свикваме. Да приемаме разрухата като нормалност. Да гледаме как младите бягат, възрастните бедстват, а институциите се разпадат – и просто да въздишаме.
България не умира само заради бедност, корупция или демография. България умира, защото твърде много хора спряха да вярват, че нещо може да се промени.
А една държава умира истински не когато намалее населението ѝ, а когато умре надеждата в народа ѝ.
