За гъби в Родопите

Беше късен следобед през лятото на 1999-а, когато пътеката към родопската гора се разтвори като стара врата пред едно семейство гъбари. От онези хора, които живеят тихо, скромно, но с душа, по-голяма от планината.

Вървяха бавно нагоре – бащата отпред, с твърда крачка и поглед, свикнал да търси знаци в дърветата. До него – жена му, уморена, но усмихната, със старо наметало, което беше виждало повече изгреви, отколкото повечето хора. А децата – три на брой – с тояги, шапки, ожулени колена и онази свобода, която само планинските деца носят.

Събираха манатарки. Не просто „за ядене“. Това им беше животът – с торбата гъби да изкарат хляба си за зимата, дървата за печката, тетрадките за училище.

Гората ги беше приютила като свои. Познаваха всяко дърво, всяка паднала шума, всяка поляна, на която можеше да се крие богатство. Детето с разкривената шапка първо откриваше гъбите – имаше око като хищна птица. По-малкият го следваше, още несигурен, но решен да се докаже. Майката клякаше, разтриваше манатарката между пръстите си и кимаше – „става“. А бащата се усмихваше едва забележимо – онази усмивка, която се появява, когато възрастният тайно се гордее.

По обяд сядаха на тревата – там, където фотографът ги е запечатал. Не бързаха. В Родопите никой не бърза. Децата ръфаха хляб, бащата отпиваше вода от пластмасова бутилка, а майката оправяше косата на най-малкия, сякаш да го предпази от целия свят.

Говореха тихо. За зимата. За дървата, които трябва да съберат. За това дали поляната по-нагоре още „дава“. За живота – техния, простия, чистия живот, в който няма нищо излишно.

Слънцето вече падаше, когато събраха торбите – тежки, но пълни с надежда. Тръгнаха обратно по същата пътека, с мълчаливата увереност, че утре гората пак ще ги приеме, пак ще ги нахрани, пак ще ги изпита.

И в онази снимка – черно-бяла, истинска – остана всичко: смирението, трудът, гордостта, бедността, светлината, детството и Родопите през 1999 година.
Едно семейство, което живееше между дърветата, но оставяше след себе си следи по-паметни от всеки път в гората.

Снимки: Росен Коларов
Текст и редакция: Иван Велинов