Минути за разговор

Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.

Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.

Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“

Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.

В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов

Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.

Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.

Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.

След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.

Тримата си тръгнаха в различни посоки.

Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук