Митът за независимостта на централните банки: Кой управлява западните икономики?

Независимост или удобна илюзия? От уволнението на член на Управителния съвет на Фед до историческите кризи в еврозоната — нарастващият спор поставя под въпрос кой контролира парите, лихвите и властта.

Сцената беше подготвена за класическа вашингтонска конфронтация. Стивън Миран, ключов икономически съветник на Доналд Тръмп, се яви пред банковата комисия на Сената във връзка с номинацията си за влиятелен член на Федералния резерв. Кампанията на Тръмп да постави под свой контрол най-могъщата централна банка в света набира скорост.

Тръмп книги

В миналото Тръмп многократно критикуваше председателя на Фед Джером Пауъл, наричайки го „тъпак“ и „инатливо муле“ заради отказа му да намали лихвите по заповед. Днес думите се превръщат в действия: президентът освободи управителя Лиза Кук с обвинения в ипотечни измами. На нейно място се появява Миран – човек, който защитава правото на президента да уволнява управители по свое усмотрение, но в писмените си показания обещава да съхрани независимостта на институцията.

Митът за независимостта

Тази конфронтация отново повдига познат въпрос: Съществува ли наистина независимост на централните банки? В продължение на десетилетия официалният разказ е, че те са защитени от политически натиск и действат като неутрални технократични органи, чиято основна мисия е икономическата стабилност.

Концепцията за независимост се ражда след кризата със стагфлацията през 70-те години. Икономистите от Чикагската школа твърдят, че политици, ориентирани към изборни цикли, не бива да определят паричната политика, защото биха я използвали за краткосрочни печалби. Така през 80-те и 90-те години много държави предоставят законова независимост на своите централни банки. Върхът на този процес е създаването на Европейската централна банка през 1998 г.

Илюзията за автономност

Критиците обаче отбелязват, че независимостта винаги е била илюзия. Фед е създаден от Конгреса през 1913 г. и неговите правомощия се определят от законодателната власт. Законът „Хъмфри-Хокинс“ от 1978 г. задължава редовен конгресен контрол. Бившият председател Бен Бернанке дори признава, че „Фед ще прави каквото му каже Конгресът“.

На практика централните банки никога не са напълно отделени от министерствата на финансите. Тяхната работа трябва да бъде координирана ежедневно, за да може да се управляват дълговете и да се гарантира стабилност. В повечето западни демокрации правителствата имат правомощие да отменят решения на централната банка.

Единственото реално изключение остава ЕЦБ – институция, проектирана да бъде максимално независима и именно затова често критикувана за липсата на демократична отчетност.

Инструмент в полза на елитите

Независимостта на централните банки се оказва изключително удобна за политическите и финансовите елити. Тя позволява непопулярни мерки – като строги икономии или високи лихви – да бъдат оправдавани с „неутрални“ решения на технократи, а не като политически избор. Така се създава удобна фасада за действия, които всъщност обслужват определени интереси.

Примерите са много. Във Великобритания и други държави нарастващите дефицити често се представят като резултат от „пазарна дисциплина“. В действителност централните банки винаги могат да изкупуват облигации и да влияят върху доходността, но вместо това поддържат илюзия за ограничения и външен натиск.

Провалите на „независимите“ банки

Серия от кризи разкрива слабостите на този модел. Централните банки не успяха да предвидят финансовата криза от 2008 г. След това не постигнаха целевата инфлация години наред, а след 2020 г. реагираха закъсняло на инфлационния скок.

В еврозоната ЕЦБ показа, че може да играе директна политическа роля. През 2011 г. прекрати изкупуването на италиански облигации, което доведе до оставката на Силвио Берлускони. През 2015 г. затвори гръцката банкова система, за да принуди правителството да приеме мерки за строги икономии.

Подобни примери показват, че митът за независимостта прикрива политическо влияние и решения с тежки социални последици.

Илюзията за „пазарна дисциплина“

Случаят с британския премиер Лиз Тръс е показателен. Официалната версия беше, че „пазарите“ са наказали нейната фискална политика. Но според икономисти реалната причина е отказът на Банката на Англия да се намеси навреме. Това демонстрира силата на централната банка да определя съдбата на избрано правителство, без пряка демократична отговорност.

Истинският проблем е, че митът за независимостта дава възможност на институции без демократична легитимност да блокират политически платформи, избрани от гражданите.

Време за нова отчетност

Истинският дебат не е дали да защитим независимостта на централните банки – защото такава никога не е съществувала в пълния смисъл. Въпросът е пред кого и как те трябва да бъдат отчетни.

Много икономисти смятат, че централните банки и хазните трябва да бъдат консолидирани, за да се прекрати илюзията за разделение и да се осигури пълна прозрачност. Това би насочило политиката към истинските въпроси: фискални стратегии, индустриални приоритети и инвестиции в реалната икономика.

За страните от еврозоната проблемът е още по-остър: единственият начин да се върне реалният икономически суверенитет е да се постави ЕЦБ под по-строга демократична отчетност или да се преразгледа самата архитектура на еврото.

Заключение

Митът за независимостта на централните банки служи като прикритие за технократична власт без отговорност. Историята показва, че тези институции винаги са били част от политическата система и често са използвани за налагане на непопулярни политики. Реалният въпрос пред обществата е не дали централните банки са независими, а пред кого се отчитат и с каква цел упражняват властта си.

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ