Дворът на спомените

Сутринта беше още млада, но селото вече дишаше тежко — като стар човек, който се събужда с болка в костите си.

Росица стоеше пред къщата, притиснала в ръце изтърканата вълнена жилетка, сякаш в нея беше останала топлината на отминалите години.

Дворът беше тих. Само вятърът разклащаше сухите клони на ореха, а покривът на плевнята скърцаше, сякаш и той се оплакваше от времето. Някога тук имаше смях — детски гласове, стъпки, песни по време на жътва. Сега всичко беше останало като спомен, закован в прахта.

До нея лежеше торбата. В нея — прежда, малко хляб и една стара кърпа. Беше я приготвила още от вечерта. „За път“, както казваше майка ѝ някога. Само че този път не знаеше накъде ще тръгне.

Снимка Росен Коларов

Синът ѝ беше заминал преди пет години — в града, после в чужбина. Пишеше рядко. „Добре съм, майко“, все повтаряше. Но думите му ставаха все по-кратки, а почеркът — все по-чужд.

Росица погледна към празната къща зад себе си. Вратата беше открехната, сякаш чакаше някой да влезе. Или да се върне.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ех, живот… — прошепна.

Сложи жилетката в торбата, изправи се бавно и направи крачка напред. После още една. Стъпките ѝ бяха тежки, но решителни — като на човек, който не тръгва, защото иска, а защото няма кой да го задържи.

Зад нея селото остана същото — притихнало, износено от времето. Само вятърът продължаваше да разказва истории, които вече нямаше кой да чуе.

Чуйте разказа тук:

Снимка: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов