Пиша това с усещането, че ако не го кажа някъде, ще се задуша.
На трийсет и четири съм и живея в апартамент, който не съм избирала аз.
Купен е от родителите ми — в квартал, който майка ми харесва, защото е близо до тях.
Казва, че така ще съм спокойна. Че ще е по-лесно. Че винаги ще има кой да помогне.
От пет години съм омъжена за Иван.
Добър човек е — работлив, тих.
Не пие, не крещи, не изчезва.
Всички го харесват.
Майка ми го обожава.
Проблемът е, че аз не съм сигурна дали още го обичам.
Преди сватбата живеех сама под наем.
Беше малко жилище — старо, с течаща пералня и съсед, който пускаше чалга сутрин.
Стените бяха тънки, дограмата свиреше зиме, а бойлерът спираше когато най-малко трябва.
Но беше мое.
Сама си плащах сметките.
Сама решавах кога да си легна.
Сама избирах какво да ям и дали изобщо да готвя.
Когато забременях… и после загубих детето, майка ми каза, че това е знак.
— Не е редно да живееш така сама.
След това нещата тръгнаха бързо. Прекалено бързо.
Сватба. Кредит. Апартамент.
Всичко беше уредено, подредено, договорено.
Аз просто се появявах.
Сега всяка неделя сме при родителите ми на обяд.
Майка ми готви. Баща ми мълчи. Иван помага.
Аз подреждам масата.
След това, както винаги, майка ми ме дръпва в кухнята.
— Трябва да мислите за дете пак.
Казва го тихо, но настоятелно.
Все едно ми напомня да купя хляб.
Работя в офис. Не е мечтаната работа, но е сигурна.
Ставам в 7. Пия кафе на крак. Автобусът винаги е пълен.
Колегите говорят за почивки, за кредити, за ремонти.
Аз си мисля за друго.
Вечер се прибирам, готвя нещо бързо.
Иван гледа новини.
Майка ми звъни. Пита дали сме вечеряли.
Понякога идва без предупреждение.
Има ключ.
Казва, че така е по-лесно.
Веднъж я помолих да се обажда предварително.
Обиди се.
Не говори с мен три дни.
Иван каза да не се карам — тя го прави от грижа.
Преди месец имах командировка в Пловдив.
Два дни сама в хотел.
Стаята беше малка, но тиха.
Вечер си купих баничка и айрян от денонощното.
Седнах на леглото и плаках.
Не защото ми беше тъжно.
А защото никой не ме търсеше.
Не звъннаха да питат къде съм.
Никой не влезе без да почука.
Никой не отвори шкафовете ми.
Никой не ми каза какво трябва.
На втория ден ми писаха от офиса да не забравя отчета.
Майка ми писа да си облека по-топло.
Иван ми писа дали съм яла.
Върнах се и всичко си беше същото.
В неделя — пак обяд.
Пак кухня.
— Говорих с една лекарка, много добра…
Тогава нещо в мен се счупи.
Казах, че не искам повече разговори за това.
Че не съм готова.
Че ми е тежко.
Майка ми ме гледаше сякаш съм я ударила.
— Ние само мислим за теб.
Иван мълчеше.
После, вкъщи, ми каза, че не е трябвало така.
Че тя се притеснява.
Че трябва да сме благодарни.
Тогава му казах, че се чувствам като дете.
Че решенията ми не са мои.
Че апартаментът, бракът, животът ми са подредени от други.
Той каза, че така е по-лесно.
Попитах го: лесно за кого?
Оттогава нещо между нас стана тихо и студено.
Говорим за сметки. За покупки. За списъци.
Не говорим за нас.
Започнах да излизам по-рано сутрин.
Сядам в едно кафене до офиса и гледам хората.
Една жена всяка сутрин чете книга.
Мъж с куче спира за кафе.
Сервитьорката вече знае какво пия.
Малки неща.
Чужди животи, които изглеждат по-свободни от моя.
Един ден майка ми пак дойде без да се обади.
Сложи буркани с компот в шкафа.
Каза, че не се храним добре.
Тогава ѝ казах да ми върне ключа.
Гласът ми трепереше, но го казах.
Тя каза, че това не е нормално.
Че се променям.
Че Иван не заслужава такова отношение.
Иван стоеше до вратата.
Не каза нищо.
Вечерта го попитах дали е с мен.
Той каза, че не иска конфликти.
Тогава разбрах, че съм сама.
Не напуснах веднага.
Събрах дрехите си за седмица и отидох при приятелка.
Спя на диван.
Пера си дрехите вечер.
Сутрин си правя кафе в тишина.
Майка ми не ми говори.
Иван пише да помислим.
Аз мисля.
За първи път от много време.
Не знам какво ще стане.
Не знам къде ще живея.
Не знам дали бракът ми ще оцелее.
Знам само едно:
Не искам повече някой друг да живее вместо мен.
Иван Велинов
