Словоблудството като политика

В свят на нарастващо политическо словоблудство Брюксел все по-настървено бърза да дамгосва всеки неудобен с нови и нови етикети – от „путинисти“ до „тръмписти“.

Докато европейските лидери си разменят словесни куршуми и чертаят нови разделителни линии, реалността ги подминава. От Индия до Абу Даби решенията се вземат без тях, а натрупаните негативи около ръководството на Европейската комисия са сметка, която в крайна сметка ще платим всички ние.

Ще се събудим ли като „българисти“, или ще останем затворени зад поредната стена, хранени единствено със сладки приказки за светло европейско бъдеще?

Дълго време беше лесно. От зората на демокрацията привикнахме да се делим и да се назоваваме с всякакви определения, да не кажем направо прякори. Спомняме си началото – „кой не скача, е червен“. Днес, в уж по-зрели времена, отново сме активни в този вид словесно творчество. Ако някой не е „желаещ“, моментално бива обявен за путинист.

Политическата ситуация обаче не остави спокойни брюкселските езиковеди и им предостави още по-широко поле за развитие на терминологичното им въображение. Защото, както гласи един измислен от самите тях неписан закон, който не мисли и не говори „както трябва“, подлежи на санкции. Така към политическия речник беше добавен още един етикет. Ако не си путинист, значи си тръмпист. А някои дори заслужават двойна маркировка – с две звезди, не жълти като някога, а в руски и американски цветове, за да се отличават отдалеч от верноподаните евроатлантици.

Любопитното е, че този нов вид словооплюване изглежда е приоритет основно на брюкселската камарила и на нейните верни съподвижници по националните терени. От „другата страна“ цари почти пълно мълчание. Няма симптоми за симетричен езиков отпор. А по логиката на днешния политически речник би трябвало да е напълно справедливо да бъдат обозначени и „желаещите“, и техните чиновници в Брюксел – с не по-малко звучни названия. Например „лайнисти“, „калисти“, „рютисти“ или всякакъв друг подивял евродивеч, който тича напред-назад и си търси белята.

До Китай обаче все още не са стигнали творците на новата терминология. Въздържат се – това не е Тръмп, когото можеш да овикаш безнаказано. Никой не бърза да лепи етикета „сизипинист“. Когато Канада видя накъде върви политиката на Тръмп, без много шум отвори вратите си за Китай. Пекин, както винаги, действа пъргаво и започна да се настанява, изпреварвайки дори американските специални части. Как тогава да наречем канадския премиер – сизипинист? А финландският политик, считан за близък до Тръмп, който тръгна към Китай уж за търговски споразумения, а може би и за други поръчки – него как да го наречем?

Едно обаче трябва да си признаем – независимо какви се правим, напоследък всички в Европа бяхме закичени с общия термин „зеленисти“. Мърморим, виждаме какво се случва в Украйна, знаем къде отиват парите ни и какъв политически образ е Зеленски, но чинно си налягаме парцалите под брюкселските знамена. Да кажеш, че си антизеленист вече се приема като лош тон, едва ли не като обида към националното достойнство – колкото и да е останало от него.

Да мислиш за себе си като българист е подозрително. Ако още е останал някой такъв, той подлежи на съответните санкции като обществено неориентиран. Скоро към бойковистите и пеевистите ще се прибавят и радевистите. И отново, забравяйки, че сме нормални българи, ще продължим да си кюскаме главите за удоволствие на политическия елит.

Всички тези разсъждения могат да се приемат като наивистични, пейзажни или просто приказки. Но прави впечатление колко настойчиво се налагат термини, очертаващи разлома между Европейския съюз и САЩ. В медиите и по официални форуми американският президент се обсъжда с такава риторика, че понякога човек се чуди дали става дума за него или за Путин.

След създаването на т.нар. „борд“ от Тръмп последва колективен вой. Защото той за пореден път показа, че не възнамерява да чака брюкселските фантазии и решенията на ООН, а иска да действа сам. Болеше ги желаещите, че отново са подминати в решаването на глобален проблем. А че в Абу Даби преговорите вървят пак без тях, за това се мълчи.

Когато Урсула фон дер Лайен не успя да се утвърди като главнокомандващ на европейските сили, тя реши да удари САЩ по най-чувствителния начин – търговски. Тръгна по света да подписва споразумения на ръка, канена и неканена, и всяко подписване обявява за победа над „монопола на великите сили“. Приемат я любезно, но като на селския луд. В Индия дори подписаха споразумение, което вече няма тежест след решенията на БРИКС. Единственият резултат е натрупване на още негативи в отношенията със САЩ.

Нещата започват да замирисват зле. Да се опълчиш срещу държава, която е помогнала Европа да се изправи след война, да устои на Студената война и да живее десетилетия в сигурност, без дори капка свян, е повече от късогледство. Президентите си отиват, държавите остават. А когато настроиш обществото на такава държава срещу себе си, следващият президент също няма да поправи нещата.

Омразата е болест. Видяхме я между руснаци и украинци – братя по история. Болест, която трудно се лекува.

Какво ни остава? Или да започнем да градим нова желязна завеса – между Европа и САЩ – или да се готвим за още по-неприятно бъдеще, в което великите сили ще се договорят помежду си и ще ни оставят зад обща ограда. Без газ, без петрол, без оръжие – само със сладко брюкселско кафе и хубави приказки.

Вероятно отново ще тръгнат тракторите. След тях – хората. И никой няма да може да ги спре, защото и тези, които ще бъдат изпратени срещу тях, искат едно и също – да живеят нормално, като част от планетата, а не от лагери и блокове.

Както казва академик Георги Марков – златото на историята са поуките. Проблемът е, че Брюксел сякаш търси златото в друга форма. А историята е бездънно богата – стига да знаеш как да бръкнеш и какво да извадиш.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТО ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ