Когато денят свършваше със стъмването

Сутрин блоковете се събуждаха бавно — миришеше на мокър асфалт, на топли банички от кварталната фурна и на прах, вдигнат от първите тичащи крака.

Майките отваряха прозорците и викаха по имена, които ехтяха между панелите, а децата вече бяха долу — с ожулени колене, широки усмивки и джобове, пълни с нищо и с всичко.

На снимката са двама — по-голям и по-малък. Големият стои отзад, леко приведен напред, сякаш пази. Усмивката му е спокойна, от онези усмивки, които знаят как да носят отговорност, макар още да са деца. Малкият е отпред — с шапка, която е малко голяма за него, и яке, което ще му стане малко до следващата зима. Ръцете му са кръстосани уверено, все едно целият свят му принадлежи.

Снимки: Росен Коларов

Те тичаха между гаражите, строяха „бази“ от кашони, играеха на топчета, на ластик, на стражари и апаши. Времето нямаше часовник — имаше само „още малко“ и „докато се стъмни“. Когато паднеше вечерта, лампите светваха една по една, а площадката се изпълваше със сенки и смях.

Големият винаги знаеше кога да каже „стига“, кога да защити, кога да отстъпи колелото си. Малкият вярваше безрезервно — че утре ще е пак същото, че игрите никога няма да свършат, че братството е нещо естествено като въздуха между блоковете.

Днес площадката е по-тиха. Люлките скърцат, но рядко. Но снимката помни — помни времето, когато свободата беше навън, когато приятелствата се ковеяха с падания и смях, и когато едно детство в Люлин беше цяла вселена, събрана между панелите.

Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов