Живот на глътки

В село Девенци следобедите слизат бавно.

Слънцето не залязва изведнъж – първо омеква, после се подпира на баирите и накрая се скрива зад комините, сякаш и то е уморено.

Той седи до стената, където варта отдавна е започнала да пада, а времето е оставило своите петна. На главата – шапка, преживяла повече зими от него самия. В ръката – малка чаша, пълна не до горе. Ракията не обича бързането.

Снимки: Росен Коларов

Отпива внимателно. Не за да се напие, а за да си спомни.

За нивите, дето вече никой не оре.

За хората, които някога минаваха по улицата и викаха по име.

За гласа на жена му, който още понякога чува привечер, когато селото утихне напълно.

Говори с ръце, дори когато няма на кого. Едната държи чашата, другата сякаш сочи миналото – там, където всичко е било по-просто и по-тежко едновременно. Очите му са будни. Не са очи на човек, който се е предал, а на такъв, който е видял достатъчно и знае цената на мълчанието.

Ракията е топла. Следобедът – късен.

В Девенци времето не тече, то седи на пейката и чака.

И той чака.

Не нещо конкретно – просто следващия следобед.

Със същата шапка.

Същата чаша.

И същата тиха благодарност, че още е тук.

Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов