КУЛТУРА

Оставихме ли соцреализма в музея

Оказа се по-лесно да се извадят творците от социализма, отколкото социализмът от някои творци

Както наскоро ни показа една поръчкова картина с двама премиери и газова тръба, отношенията между артистите и властта не се променят задължително с промяната на системата. Нито дори трийсет години след това. Оказа се по-лесно да се извадят творците от социализма, отколкото да се извади социализмът от някои творци. Самият художник на тръбопроводи твърди, че е „реалист, но не соцреалист“. Текстът на изкуствоведката Диана Попова започва с най-популярното определение на този господстващ до неотдавна метод в изкуството, така че читателят може сам да прецени.

–-

„Реалистично по форма, социалистическо по съдържание” – това беше определението за социалистическия реализъм, което съм запомнила още от училище. Ясна и разбираема дефиниция, както и самото това изкуство. По което всеки ученик от малък да може с лекота и от пръв поглед да направи „разказ по картинка”. И го правехме по учебен план: „Разпит” (1954) на Никола Мирчев и „Опять двойка” (1952) на Фьодор Решетников бяха в учебника.

Не помня по кой предмет беше учебникът, сигурно ще да е бил по литература, доколкото ставаше дума именно за разказ: с отчетливи роли в него, с яснота кой е добрият и кои са лошите – те са лоши по различен начин, който може да бъде описан, а чрез тяхната съвкупност и множество добрият герой става все по-героичен и величав. Или обратното – съвкупността от четливите реакции на добрите герои прави виновния още по-виновен. Дали качествата на живописта имаха значение? Всъщност не особено. Като част от идеологическата пропаганда за това, а и за всяко друго изкуство е важно да може да се „чете” от всички и посланията му да са разбираеми за всеки. Потърпевши от изискванията на социалистическия реализъм са всъщност художниците – и самото изкуство.

Три десетилетия след края на комунистическото управление в България разговорът в обществото за този исторически период се отлага, пропуска, забравя, омаловажава дотам, че

посява съмнението дали въобще е необходим

Музей на социализма така и не се създаде, за да предизвика обсъждане и дискусии за периода, каквито направиха в другите бивши социалистически страни. В България се появиха към десетина частни музеи на социализма – и те са предимно носталгични, но държавните и общинските музеи сякаш не успяват да осмислят периода като цялостен исторически „разказ”. Създадени като идеологически институции при комунистическата власт, те концептуално си остават в 80-те и не могат да намерят мястото и ролята си в съвременността.

И тъй както в България няма официален музей на социализма, през 2011-а се откри Музеят на социалистическото изкуство. Той бе замислен като музей на тоталитарното изкуство, но в последния момент „тоталитарно” бе заменено със „социалистическо”. И тази промяна е отражение на все същия проблем –

нежеланието, а оттам и неспособността да се говори

за това минало. Че комунистическото управление в България е тоталитарен режим, има съгласие отдавна. През 2000 г. със закон е обявен и за престъпен. В него е записано: „Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа” (чл.1, ал.2). По-нататък е отбелязана и „злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели”. Обаче законът няма правни последици. Поради което си остава нещо като декларация на Народното събрание – забравен документ, сам по себе си вече история и на опитите за историзиране на това минало.

Връзката на изкуството с тоталитарната власт и нейната идеология предполага задълбочено изследване, което обществото, а съответно и музеят не могат – или не искат, или и двете – да започнат. Поради което периодът се размива по-скоро в хронологически рамки и в мекото определение „социалистически”. И така обхваща в аморфна маса цялото изкуство, създадено по онова време: и „правилните” идеологически произведения, и художествените „бунтове”, и съгласията, и несъгласията, и компромисите, и тенденциите в развитието на самото изкуство… Все изключително важни неща за разбирането на този период, а изкуството е само един аспект от неговата история. Промяната в названието на музея, който впрочем е филиал на Националната галерия, го „обрече” на малки стъпки по дълъг път, така да се каже – тоест на временни изложби по отделни теми. И пак добре, че ги започна…

В общото размиване попада и „социалистическият реализъм”. Разпростира се сякаш върху изкуството от целия период дотам, че определението

„соц” започна да се използва като синоним на „грозно”

в дискусиите в социалните мрежи. Тоест, щом е създадено между 1944 и 1989 г., значи не струва; това, което напомня за него – също, а дори и да не напомня, по произволни белези може да бъде отпратено пак там. Разбира се, няма как набързо да се промени общественото мнение, това винаги е дълъг и труден процес. Ще отбележа само няколко основни момента, които ми се струват важни за разбирането му.

Строгата доктрина на „социалистическия реализъм” се налага у нас по съветски образец, но не веднага след 1944-та – смяната на властта само бележи началото ѝ. Някои от българските художници възторжено приемат промяната, без да подозират как тя ще се отрази върху изкуството им няколко години по-късно. Много от тях са учили и специализирали в европейските центрове, възприели са в една или друга степен модерните тенденции в изкуството тогава. И именно заради тях новата комунистическа власт започва да ги притиска през 1945-а с обвинения във „формализъм”. Натискът се засилва след референдума за републиката през 1946 г., когато БКП категорично поема управлението на страната. Картината на Никола Танев отразява този момент, но представя и Статуята на републиката от Васил Радославов. Самата статуя е тъкмо пример за модерна скулптура в духа на предишния период, а в случая е част от временна монументална украса – пропагандна програма на новия комунистически строй.

В следващите години строгите и дори сурови партийни изисквания за социалистически реализъм налагат върху художниците и темите, и интерпретацията им. Собствено художествените качества на произведенията отиват на заден план, реализмът често стига до натурализъм, а уменията на авторите сякаш нямат значение – важен е правилният идеологически „разказ по картинка”. Именно той е ценният за партията.

Този период продължава около десетилетие. В края на

50-те се появяват първите художнически „бунтове”,

тоест повече или по-малко плахи опити на творците да излязат от доктрината, да не се подчиняват на партията, а на изкуството, да го кажа така, да имат собствен индивидуален стил в него. Този естествен творчески порив се проявява отчетливо в началото на 60-те с излизането на ново поколение художници – сред тях Светлин Русев, Иван Кирков, Христо Стефанов, Димитър Киров и др. През 1961 г. произведенията им в национална младежка изложба скандализират критиката. Днес бихме се учудили с какво тези скромни и малки по размер картини са предизвикали такива вълнения. То е, защото не можем да си представим изискванията на партийната повеля. Например картина на тракторист, почиващ си облегнат на колелото на трактора, е критикувана за това, че работният му комбинезон не е какъвто трябва: нарисуван е син, а не зелен – или обратното, не помня вече. Но ето това се е смятало за сериозно отклонение от „социалистическия реализъм”. Далеч по-радикални са новаторите от 60-те – в цветовете, в композициите, в темите, в трактовките на образите. В определението за „социалистически реализъм” е разклатена представата за реализъм от предишния период. В крайна сметка революцията на поколението от 60-те постига компромис с партийната линия. Индивидуалните художествени търсения, стилове и почерци са допустими, но в определени рамки. И в системата на Съюза на българските художници, който има грижата тези идеологически рамки да се спазват. Включително и чрез системата на тематичните общи художествени изложби в София и в страната.

През 70-те години доктрината на „социалистическия реализъм” допълнително се разклаща – не само в България, но и в другите страни от социалистическия лагер. Което съвпада и с упадъка на самия комунистически строй. На нейно място идва теорията за множественост на „реализмите”, в които социалистическата идея се въплъщава. И ако самата теория разбираемо не бе популяризирана широко, то в практиката тя се доказваше непрекъснато. Едва ли има художник, който

да не е създавал идеологически „правилно” произведение

– най-малкото по държавна поръчка, ако не друго. Доколкото единственият меценат и поръчител на изкуство по онова време е партията държава чрез системата на СБХ. Но много е важно и как художникът ще изпълни поръчката. Да кажем в металопластиката на Иван Кирков от 1974-та на Централна гара в София има петолъчки – символи на комунизма, тоест произведението е социалистическо. Но отвъд идеологията петолъчките се „четат” като звезди. И ето това е един от добрите примери за освобождаване на изкуството от догмите, докато пребивава в самата тяхна система. Има и много други такива примери, особено когато не става дума за поръчки. Има ги и в живописта, и в скулптурата, и в графиката, и в приложните изкуства…“

Стратегиите за излизане на художниците от идеологическите рамки бяха най-различни и особено много вече през 80-те години. Когато и самите тези рамки се възприемаха по-скоро като формални, а и разпадането на комунистическата система вече беше в ход. А и поредното ново поколение художници излизаше на сцената. И разпадането на системата, съзнателно или не, бе отразено и в изкуството. Мрачни картини, сцени на мизерия, тъмен експресивен колорит – нелицеприятни произведения, още повече че бяха реалистични всъщност. Да споменем само Ивайло Мирчев и Станислав Памукчиев сред много други автори, чиито картини бяха тъкмо „социалистическия реализъм” на това време. Парадоксално, но на официални обсъждания художниците тогава бяха критикувани за липса на социална ангажираност, а те бяха именно ангажирани с действителността – точно такава, каквато беше. Пленер в металургичния комбинат „Кремиковци“ е повод за създаването на „Работнически стол” (1983) от Мими Добрева. Картината е свалена от изложбата. Вероятно очакванията са били за героизация на работника в духа на 50-те или 60-те, а резултатът е потресаващ именно спрямо реалността на социализма през 80-те…

В началото писах, че потърпевши от изискванията на „социалистическия реализъм” са всъщност художниците – и самото изкуство. А тук ще добавя към потърпевшите и обществото. При това имам предвид днешното общество.

Post Views: 229

Свързани теми:featured trending култура

Следва

ТОКОВИЯТ УДАР НА ВЛАСТТА

Не пропускай

В изборния ден

Продължи да четеш

КУЛТУРА

ИСТИНАТА! МВР: Директорът на Народния театър провокира безредиците! Той: Защитавам театъра СИ!

Може би до голяма степен допълнителното напрежение, което възникна беше неуместната постъпка на директора на театъра Васил Василев, който отиде да води разговори с протестиращите. Явно той не оцени ситуацията, че пред театъра има напрежение. Може би това трябваше да го съгласува с колегите, за да е под наш контрол и да не допускаме ескалиране на напрежението. Това каза министърът на вътрешните работи Атанас Илков пред БНТ след протеста пред Народния театър снощи заради постановката на Джон Малкович „Оръжията и човекът“.

Илков: „Този протест беше заявен, имаше осигурен нужния брой служители, които да гарантират сигурността и спокойствието. Над 60 служители бяха ангажирани в охраната на обществения ред. А след като възникна напрежение бяха включени допълнителни сили“, обясни вътрешният министър.

Премиерата на пиесата на Бърнард Шоу бе провалена, макар да се състоя пред полупразна зала с известно закъснение. Протестиращите, сред които бяха представители на организации, на ВМРО, „Атака“ и „Възраждане“, както и от Общобългарския комитет „Васил Левски“. Знамена развяваха още от БНС и „Куберовъ воин“, настояха за уволнение на директора на Народния театър „Иван Вазов“ Васил Василев и нарекоха гавра с България пиесата, която поискаха да бъде свалена от националната театрална сцена.

„Този протест беше заявен, имаше осигурен нужния брой служители, които да гарантират сигурността и спокойствието. Над 60 служители бяха ангажирани в охраната на обществения ред. А след като възникна напрежение бяха включени допълнителни сили“, обясни вътрешният министър.

По думите на Илков полицаите са реагирали изключително адекватно, за да не се допусне застрашаване на живота на гражданите и тях самите.

Илков: „Тези, които говорят за хаос, аз ги съветвам при следващ протест да застанат до нашите колеги и да видят дали е хаос. Всяка ситуация е строго индивидуална“, добави той.

„Нямаме инцидент с пострадал протестиращ или гражданин, който е дошъл да гледа постановката. Ние ще направим анализ на цялостната обстановка и ще изгледаме записите от всички видеокамери, за да направим една по-обективна оценка на всичко, което се случи, тогава ще кажем дали е имало някакъв пропуск в организацията“, каза още Илков.

Вътрешният министър добави, че въпреки сблъсъците и напрежението няма задържани, тъй като нямало данни за конкретни лица, „изведени като нарушители на обществения ред“.

Запитан не е ли могло униформените да отведат агресивните протестиращи, министърът на вътрешните работи заяви: „Полицаите имат една по-основна задача – да не се допусне по-голямо ескалиране на напрежението. Не е най-важното в този момент ние да отделяме сили и ресурс да задържаме определено лице, а така да нарушим общата разстановка и да създадем предпоставка за по-тежки инциденти“.

Атанас Илков бе категоричен, че не е имало хаос.

„Тези, които говорят за хаос, аз ги съветвам при следващ протест да застанат до нашите колеги и да видят дали е хаос. Всяка ситуация е строго индивидуална“, добави той.

От своя страна директорът на Народния театър Васил Василев заяви, че не вижда проблем в пиесата на Бърнард Шоу.

Васил Василев: Излязох с любов при протестиращите

„Имаше натиск да бъде цензурирана преди да бъде реализиран спектакълът, това е недопустимо, това не беше мирен протест. Излязох с любов при протестиращите, призовах ги да позволят този спектакъл да бъде гледан и да се даде оценка. Можем да съдим за провокация в спектакъла, когато сме го гледали“, заяви той.

„По думите му текстът защитава достойнството на Българската армия.

„Не я унижава по никакъв начин. Нека да не говорим празни думи, нещата се изваждат от един контекст. Хващаме се за думата, а не гледаме голямото, как се развива действието“, допълни Васил Василев.

Написахме писмо до МВР след като рекламен материал пред театъра беше осквернен, имахме притеснения, бяха залепени провокации, каза още директорът на Народния театър.

Според него някои други хора са допуснали политиката в театъра.

„Аз не позволих поради политически причини да се уволни един или друг. Няма да допусна цензура в театъра, който ръководя. Дотам ли докарахме нашето общество – ако имаше проблем, той е с четенето, с неразбирането. Това, което се случи, не беше позор в Народния театър, а пред Народния театър“, коментира Васил Василев и подчерта, че не е търсена провокация с поставянето на пиесата „Оръжията и човекът“, окачествявайки избирането на пиесата като случайност.

„Днес ще има постановка, културата не е враг на обществото, тя го кара да върви напред. Не разбирам въпроса за оставката ми, аз защитавам театъра си. Публиката решава дали едно представление е добро или не е добре. Позволете публиката да влезе в салона и актьорите да работят“, каза още Васил Василев.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes

Post Views: 14

Продължи да четеш

КУЛТУРА

Излези новата книга, „Хроники на всекидневието“ с поглед към бившето общество

На снимката (от ляво надясно): Георги Лозанов, Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов. Снимка: Никола Узунов/БТА (ЛФ)

За НСФА е изключително приятно, когато предстоят подобни събития.

Книгите са именно онази форма на живот на нашето изкуство, чрез която то остава най-трайно във визуалната памет на човечеството. В конкретния случай двама от авторите на книгата са членове на Фотографска Академия – това са Николай В. Василев и Росен Коларов. Третия автор, Антоан Божинови и доц. Георги Лозанов автор на въвеждащата студия във фотокнигата са наши приятели. Може да сте сигурни, че те ще се радват на вашето присъствие и публика. Повече за книгата и фотографските истории на Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов можете да прочетете в статията от линка върху банера:

По-голямата част от фотографиите в тази книга са поглед към бившето общество, и то – съсредоточен и откровен поглед за онова време, което беше, и по отношение на което фотографията вероятно е най-неоспоримият свидетел. Това каза доц. Георги Лозанов, директор на дирекция ЛИК в БТА, по повод изданието „Хроники на всекидневието“. Книгата бе представена тази вечер във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Автори на фотографиите в тома са на Доц. Росен Коларов, Антоан Божинов и Николай В. Василев. Снимките обхващат периода от 60-те години на ХХ в. до втората декада на XXI в. В изданието е публикувана студия на доц. Георги Лозанов.

„Това е фотографска книга и е правена от видни фотографи. А пък аз съм опитал с думи да следвам сравнително близко техните послания, които са във фотографиите“, обясни доц. Лозанов. Тези фотографии, общо взето, са фотографии на съпротивата, на съпротивата към едни регламенти, едни норми, едни идеологически налагани представи, през които трябваше да се чете онзи свят, каза той.

Доц. Георги Лозанов коментира, че тези снимки са ценни както за младата, така и за по-възрастната публика. „За младите – защото им показват онова време така, както е било и то – чрез конкретни човешки истории, както фотографията разказва социалния свят“, обясни той.

Посочи, че фотографиите лекуват по-възрастната публика от забрава, като кара хората да не свързват персоналното си щастие и младостта си със съдбата на общността.

„Никой от нас тогава не си е мислил, и през ум не му е минало, че системата ще се срути. Това беше изненада за всички ни, така че това, което сме правили, беше реакция, разбира се, по някакъв начин“, обясни Антоан Божинов.

Николай В. Василев цитира думи на Кръстан Дянков от 70-те години, че „фотографията е занимание самотно“. Мисля, че фотографията привлича хората, които са индивидуалисти, и това на мен ми се струва много важно, каза Василев. Той обясни, че неговите снимки в албума са правени в продължение на 50 години. „Хубавото е, че когато с двамата колеги започнахме да събираме извадката, която да бъде в книгата, това се оказа много лесно. Явно сме гледали, снимали и мислили горе-долу по един и същи начин, но всеки поотделно“, каза Николай В. Василев.

„Ако някой ви казва, че в нашата страна думата „екип“ е невъзможна дума и не може да се работи в екип, кажете му, че това не е вярно. Ние четиримата работихме в екип, синхронно и равностойно. И тази книга аз бих я определил като синтез между изображения и слово“, каза доц. Росен Коларов. И тримата фотографи сме индивидуални автори, имаме различно виждане върху определени неща, но сме се фокусирали върху социалния елемент, посочи той.

ГЕРГАНА НИКОЛОВА

СОФИЯ, 30.10.2024 20:02 (БТА)

Post Views: 16

Продължи да четеш

КУЛТУРА

Ако искаш да търгуваш с чужда държава, първо трябва да опознаеш нейния народ, нейните обичаи, нейната култура

Разкажи го отново, Марко Поло!

В прекрасния филм „Казабланка“ главният герой, Хъмфри Богарт, остава известен с думите, с които се обръща към пианиста в неговия нощен клуб, в който нацистите се опитват да командват живота. „Изсвири го отново, Сам!“ – е култовата фраза на Хъмфри Богарт. С тази фраза той им напомня, че джазът е музика, която по онова време е била символ на свободата, надеждата и независимостта. Музика, която могат да разберат само истински свободните хора.

Когато през 12в известният венециански търговец Марко Поло заедно със своя син и брат потегля за Китай никой не е знаел къде точно отива и какво точно ще види. Марко Поло пропътувал Пътя на коприната до Китай , срещнал се с великия хан на Монголската империя – Кубилай хан, внук на Чингис хан, в Шанду – и дори работил десетилетие за него. За разлика от другите чиновници на императора, той умеел да забелязва детайлите в различните традиции и разнообразието в бита и ежедневието на местните хора и след като се връщал при императора, му разказвал всичко, което е видял по време на пътуването. Затова императорът предпочитал да го изпраща на сложни мисии, за да събере необходимата информация.

Години по-късно Марко Поло се връща във Венеция и наред с многото екзотични стоки, подаръци и новости донася най-важното послание. Като разказва за своя живот при китайския император той много ясно, подробно и философски обяснява как трябва да се държат търговците, когато отиват в чужда страна да търгуват. Като казвам търговците – имам пред вид не само обикновените предприемачи, но също така политиците, военните, свещениците. Тогава всичко това е било едно цяло. По-късно се появяват тесните специализации.

Марко Поло разказва, че ако искаш да търгуваш с чужда държава, първо трябва да опознаеш нейния народ, нейните обичаи, нейната култура.

Повтарям– да опознаеш, а не да пренебрегнеш или да унищожиш! Да разбереш на какво се смеят те и от какво плачат.

И когато проникнеш дълбоко в културната им идентичност, ти вече ще бъдеш добре посрещнат и можеш да се надяваш и да направиш добра търговия- с други думи да спечелиш от това свое познание. Съветът на Марко Поло е: „Като отидете в Китай, дръжте се уважително към китайците и към техния император, към техните богове. Ако го направите, ще ви посрещнат добре.“ В същото време той съветва и китайския император какво трябва да направят неговите търговци, за да бъдат посрещнати добре във Венеция. Ако имахме тогава такъв еквивалент щяхме да кажем, че Марко Поло е бил основател на първата дипломатическа академия. И също така- основоположник на хартата на ООН. Въпреки, че днес тази харта е обрасла с толкова условности, че вече е трудно да се каже в какво е основата на тези отношения.

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://t.me/vestnikutro

А то е съвсем просто и не е от вчера. Ако искаш да те уважават и да те посрещат добре- отнасяй се с другите страни уважително, зачитай техните закони и техните обичаи и те ще ти отвърнат със същото. Разказва Марко Поло, ама кой го слуша! За съжаление само няколко века след неговото пътешествие, което в интерес на истината мнозина са приемали като измислица и фантастичен разказ, великите европейски мореплаватели нападнали Южна Америка без да са чели спомените на именития пътешественик и търговец. Те просто решили, че няма смисъл да си губят времето с изучаване на чуждите обичаи и желания, ами по-добре да покажат кой има по-остри мечове и алебарди. Останалото го знаем .

Като казвали, че не вярват на разказите на пътешественика мореплавателите-завоеватели искали да пояснят, че не може само с една добра дума да отидеш при чужденеца и да го убедиш да търгува с тебе. Трябва и нещо друго. Векове по-късно Ал Капоне ще облече тази идея в крилатата фраза : „ На нашата улица се знаеше, казва той, че с добра дума и пистолет можеш да постигнеш повече, отколкото само с добра дума“. И двамата герои са добре познати на историята- можете да вярвате на когото поискате като знаете как са завършили живота си и какъв спомен са оставили след себе си.

Днес тези мъдрости явно вече са оценени по достойнство, защото глобалните икономически империи не се нуждаят от добрата дума на хората по света. Те предпочитат да цитират Ал Капоне. И все пак си мисля – колко ли щеше да спечели светът ако се бяха прислушали на времето в думите на стария венециански търговец. Както казахме, тогава търговците са били едновременно и предприемачи, и воини и дипломати. Сега вече тези търговци ги няма. Както впрочем и дипломатите.

Ако знаех че ще подейства бих призовал високо: „Разкажи го отново, Марко Поло!“