На снимката (от ляво надясно): Георги Лозанов, Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов. Снимка: Никола Узунов/БТА (ЛФ)

За НСФА е изключително приятно, когато предстоят подобни събития.

Книгите са именно онази форма на живот на нашето изкуство, чрез която то остава най-трайно във визуалната памет на човечеството. В конкретния случай двама от авторите на книгата са членове на Фотографска Академия – това са Николай В. Василев и Росен Коларов. Третия автор, Антоан Божинови и доц. Георги Лозанов автор на въвеждащата студия във фотокнигата са наши приятели. Може да сте сигурни, че те ще се радват на вашето присъствие и публика. Повече за книгата и фотографските истории на Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов можете да прочетете в статията от линка върху банера:

По-голямата част от фотографиите в тази книга са поглед към бившето общество, и то – съсредоточен и откровен поглед за онова време, което беше, и по отношение на което фотографията вероятно е най-неоспоримият свидетел. Това каза доц. Георги Лозанов, директор на дирекция ЛИК в БТА, по повод изданието „Хроники на всекидневието“. Книгата бе представена тази вечер във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Автори на фотографиите в тома са на Доц. Росен Коларов, Антоан Божинов и Николай В. Василев. Снимките обхващат периода от 60-те години на ХХ в. до втората декада на XXI в. В изданието е публикувана студия на доц. Георги Лозанов.

„Това е фотографска книга и е правена от видни фотографи. А пък аз съм опитал с думи да следвам сравнително близко техните послания, които са във фотографиите“, обясни доц. Лозанов. Тези фотографии, общо взето, са фотографии на съпротивата, на съпротивата към едни регламенти, едни норми, едни идеологически налагани представи, през които трябваше да се чете онзи свят, каза той.

Доц. Георги Лозанов коментира, че тези снимки са ценни както за младата, така и за по-възрастната публика. „За младите – защото им показват онова време така, както е било и то – чрез конкретни човешки истории, както фотографията разказва социалния свят“, обясни той.

Посочи, че фотографиите лекуват по-възрастната публика от забрава, като кара хората да не свързват персоналното си щастие и младостта си със съдбата на общността.

„Никой от нас тогава не си е мислил, и през ум не му е минало, че системата ще се срути. Това беше изненада за всички ни, така че това, което сме правили, беше реакция, разбира се, по някакъв начин“, обясни Антоан Божинов.

Николай В. Василев цитира думи на Кръстан Дянков от 70-те години, че „фотографията е занимание самотно“. Мисля, че фотографията привлича хората, които са индивидуалисти, и това на мен ми се струва много важно, каза Василев. Той обясни, че неговите снимки в албума са правени в продължение на 50 години. „Хубавото е, че когато с двамата колеги започнахме да събираме извадката, която да бъде в книгата, това се оказа много лесно. Явно сме гледали, снимали и мислили горе-долу по един и същи начин, но всеки поотделно“, каза Николай В. Василев.

„Ако някой ви казва, че в нашата страна думата „екип“ е невъзможна дума и не може да се работи в екип, кажете му, че това не е вярно. Ние четиримата работихме в екип, синхронно и равностойно. И тази книга аз бих я определил като синтез между изображения и слово“, каза доц. Росен Коларов. И тримата фотографи сме индивидуални автори, имаме различно виждане върху определени неща, но сме се фокусирали върху социалния елемент, посочи той.

ГЕРГАНА НИКОЛОВА

СОФИЯ, 30.10.2024 20:02 (БТА)

Разкажи го отново, Марко Поло!

В прекрасния филм „Казабланка“ главният герой, Хъмфри Богарт, остава известен с думите, с които се обръща към пианиста в неговия нощен клуб, в който нацистите се опитват да командват живота. „Изсвири го отново, Сам!“ – е култовата фраза на Хъмфри Богарт. С тази фраза той им напомня, че джазът е музика, която по онова време е била символ на свободата, надеждата и независимостта. Музика, която могат да разберат само истински свободните хора.

Когато през 12в известният венециански търговец Марко Поло заедно със своя син и брат потегля за Китай никой не е знаел къде точно отива и какво точно ще види. Марко Поло пропътувал Пътя на коприната до Китай , срещнал се с великия хан на Монголската империя – Кубилай хан, внук на Чингис хан, в Шанду – и дори работил десетилетие за него. За разлика от другите чиновници на императора, той умеел да забелязва детайлите в различните традиции и разнообразието в бита и ежедневието на местните хора и след като се връщал при императора, му разказвал всичко, което е видял по време на пътуването. Затова императорът предпочитал да го изпраща на сложни мисии, за да събере необходимата информация.

Години по-късно Марко Поло се връща във Венеция и наред с многото екзотични стоки, подаръци и новости донася най-важното послание. Като разказва за своя живот при китайския император той много ясно, подробно и философски обяснява как трябва да се държат търговците, когато отиват в чужда страна да търгуват. Като казвам търговците – имам пред вид не само обикновените предприемачи, но също така политиците, военните, свещениците. Тогава всичко това е било едно цяло. По-късно се появяват тесните специализации.

Марко Поло разказва, че ако искаш да търгуваш с чужда държава, първо трябва да опознаеш нейния народ, нейните обичаи, нейната култура.

Повтарям– да опознаеш, а не да пренебрегнеш или да унищожиш! Да разбереш на какво се смеят те и от какво плачат.

И когато проникнеш дълбоко в културната им идентичност, ти вече ще бъдеш добре посрещнат и можеш да се надяваш и да направиш добра търговия- с други думи да спечелиш от това свое познание. Съветът на Марко Поло е: „Като отидете в Китай, дръжте се уважително към китайците и към техния император, към техните богове. Ако го направите, ще ви посрещнат добре.“ В същото време той съветва и китайския император какво трябва да направят неговите търговци, за да бъдат посрещнати добре във Венеция. Ако имахме тогава такъв еквивалент щяхме да кажем, че Марко Поло е бил основател на първата дипломатическа академия. И също така- основоположник на хартата на ООН. Въпреки, че днес тази харта е обрасла с толкова условности, че вече е трудно да се каже в какво е основата на тези отношения.

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://t.me/vestnikutro

А то е съвсем просто и не е от вчера. Ако искаш да те уважават и да те посрещат добре- отнасяй се с другите страни уважително, зачитай техните закони и техните обичаи и те ще ти отвърнат със същото. Разказва Марко Поло, ама кой го слуша! За съжаление само няколко века след неговото пътешествие, което в интерес на истината мнозина са приемали като измислица и фантастичен разказ, великите европейски мореплаватели нападнали Южна Америка без да са чели спомените на именития пътешественик и търговец. Те просто решили, че няма смисъл да си губят времето с изучаване на чуждите обичаи и желания, ами по-добре да покажат кой има по-остри мечове и алебарди. Останалото го знаем .

Като казвали, че не вярват на разказите на пътешественика мореплавателите-завоеватели искали да пояснят, че не може само с една добра дума да отидеш при чужденеца и да го убедиш да търгува с тебе. Трябва и нещо друго. Векове по-късно Ал Капоне ще облече тази идея в крилатата фраза : „ На нашата улица се знаеше, казва той, че с добра дума и пистолет можеш да постигнеш повече, отколкото само с добра дума“. И двамата герои са добре познати на историята- можете да вярвате на когото поискате като знаете как са завършили живота си и какъв спомен са оставили след себе си.

Днес тези мъдрости явно вече са оценени по достойнство, защото глобалните икономически империи не се нуждаят от добрата дума на хората по света. Те предпочитат да цитират Ал Капоне. И все пак си мисля – колко ли щеше да спечели светът ако се бяха прислушали на времето в думите на стария венециански търговец. Както казахме, тогава търговците са били едновременно и предприемачи, и воини и дипломати. Сега вече тези търговци ги няма. Както впрочем и дипломатите.

Ако знаех че ще подейства бих призовал високо: „Разкажи го отново, Марко Поло!“

• Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Как се насложиха църковните върху народните и какъв е традиционният смисъл на дългите и напоителни всенародни трапези

На мнозина е известно, но все пак и аз да се опра на този исторически факт, че януари и февруари са последните два месеца, добавени в Григорианския календар. Просто древните римляни са смятали, че през зимата месеци няма. Логично, като се има предвид, че няма и селскостопанска дейност.

На принципа, че последните обикновено стават първи, първият месец на годината носи името на двуликия бог Янус, бога на времето, пазителя на вратите, обърнат едновременно към миналото и към бъдещето. Народното име на януари е Голям Сечко – нищо по-мъдро от народа, зимата, сковала земята, не предполага нищо, освен да притичаш до обора, да хвърлиш на добитъка, да изринеш, да нахраниш птичия двор, сврян на топло в кокошарника, и да седнеш на трапезата. Няма оран, няма копан, няма жътва и вършитба, житцето спи под снежния юрган и на човека му се полага отдих. Прасето е заколено, ще стигне, докато се хванем за зелено, тъй е подреден светът в нормалното си за нашите ширини битие.

10 месеца усилен труд предполагат месец празници. Някои наричат януари

“пиянския месец” – не укоризнено, а с шеговитост

Защото какво е празникът без греяна ракия и руйно вино, хора нормални сме, не строги догматици, я. Цели осем празника са се наредили в януари, като се вземе предвид преминаването от Юлианския към Григорианския календар, празнуването се удвоява, та не е голяма дума да кажем, че през ден е празник. Васильовден се отбелязва въпреки дванайсетте “мръсни дни” (от Игнажден до Йордановден, некръстени дни са, гонят се злите сили, но да си кажем честно то и Сурвата, и всичките народни ритуали за прогонване на лошотиите са си своего рода празници), и Богоявление “отпушва” върволицата на наздравиците.

На 6 януари.

Знаете обичаите, макар далеч не всички да се къпете в студената вода и да скачате за кръста, който си има Данчовци и Данки, реди трапеза или се реди на нея. Всъщност

в имените дни има нещо всенародно, за разлика от личните,

рождените – празнуват всички именици. Тавтологията е нарочна, да изпишем правилно – който има имен ден е именик, колкото и да го пишат в социалните мрежи с двойно “н”. Имайте го предвид. Като си наричате мълчаната вода преди Богоявление, познато още Зимен Кръстовден, Водици или Водокръщи, да ви се сбъднат пожеланията за през цялата година.

След Йордановците сядат на тежки трапези Ивановците – на 7 януари, денят на кръстителя Исусов Йоан Предтеча. Името Иваново по нашите земи е второто най-разпространено сред населението, празнуват всички носещи него и производните му, та направо за един от националните ни празници трябва да смятаме 7 януари. Можем да го отбележим и като

радиоден на песента “Иване, Иване”,

изпълнявана от Богдана Карадочева по музика на Стефан Димитров, с намигване го казвам.

Трапезите стават все по-всенародни и все по-весели. Винаги съм се питала защо е ритуалното къпане и на Йордановден, и на Ивановден, че и на следващия – Бабинден, когато, внимание!- празнуват не бабите на внучета, а жените, които помагат за раждането на децата. Акушерките тоест. Те дават път на новия живот, те поемат бебето и го изкъпват, затова ритуално и тях ги къпят на празника им, че и ги даруват булките, родили през годината – да са здрави и те, и децата годиначета. Един от най-големите женски празници в народния ни календар, защото повече празнуването е отредено на мъжкия пол, но пък

женският празник е с много повече подтекст

Няма да ви го разказвам сега, описан е подробно, намерете си източниците, забавлението е гарантирано.

Тринайсет дни по-късно, на 21 януари, официално честваме Деня на родилната помощ, предупредих за двойното празнуване.

Тъй по принцип са наредени празничните дни – с наслагване на църковните върху народните. Тъй след Бабинден на 17 януари е редът на Лелинден, според църквата посветен на св. Антоний Велики. Именици са Антоновците и производните им имена, поверието гласи, че на този ден се събират болестите и на следващия, Атанасовден, тръгват по хората. Затова се правят ритуали за предпазване от тях. Жените не работят женска работа – не плетат, не шият, не предат, за да не разлютят чумата и другите страшни болести. Задължително е било да се омесят три питки и да се намажат с мед – две да се раздадат на съседи, а третата да се качи на тавана на къщата за чумата…

Поверия. Лично мое мнение – трябва да си отдъхнат и жените, да разпуснат души. Смята се че св. Антон и св. Атанас са свързани – че са били братя ковачи, затова и в двата поредни дни празнуват освен имениците ковачите, железарите, налбантите. Св. Атанасий Велики се представя като мъж, облечен с копринена риза, който излиза на полето, яхнал бял кон и вика: “Иди си, зимо, идвай, лято!”. Останала е и поговорката “Атанас гялди и яз гялди” в превод “Атанас дойде и лятото дойде”. Така покровителят на снеговете и ледовете обявява своето оттегляне от нашите земи, особено е почитан този празник от хората, които недолюбват студа, вярно, че до лято има бая месеци, ама има стоплящата надежда, че ей го зад баира.

По Юлианския календар още един празник е в януари – Петльовден, денят на мъжките рожби. На 20 януари се отбелязва, коли се петел. А по църковния канон на този ден се чества Св. Евтимий. Казах ви за наслагването, работи.

И на всичките тези празници, чествани всенародно, напоително и здравословно, народът се весели с каквото Бог дал, според чергата и според разбиранията си. Важното е дух да има,

душа да се отпусне и тяло да почине

Защото от февруари започва кърската работа – лозе ще зарязва, Малък Сечко понякога сече повече от Големия, но вече сестра им Марта стяга червеното рухо и започват усилните трудови делници.

Иначе ние всички си ходим на работа (дай боже всекиму в тези времена!), но обичаите си ги спазваме. Така се пази родовата памет, така се спазва традицията и се предава от поколение на поколение. Защото, ако не се веселиш, както трябва – с пълна чаша и пълно сърце, не можеш и да работиш всеотдайно. За всичко има време – важното е да го уцелиш. И да не бъркаш едното с другото.

* Маргарита Петкова е авторка на текста на песента „Иване, Иване“

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?