Не става дума за романа на гения Достоевски; приликата е само в заглавието. В творбата на великия писател убиецът е един, а жертвите – две, старата лихварка и сестра й. В нашия случай убийците са мнозина, а жертвите – милиони, цяла нация, цял народ…

И така, за какво иде реч? Социализмът, лош и добър, си отиде преди двадесет и девет години. Беше лош, защото имаше доста глупотевини и идиотщини, както и незаслужени наказания за никакви престъпления; най-често заради критики срещу властта. Беше добър, защото съграждаше, твореше блага за народа. Имаше силна икономика, прекрасно селско стопанство, големи социални придобивки за хората, нямаше безработни и гладни люде. И още: безплатно образование и здравеопазване, евтини почивки. И още: култура и изкуство за всички. И сигурност за живота и имуществото на всекиго. Нейсе, всичко това, добро и лошо, вече е минало. Незабравимо!…

Новият капиталистически строй не дойде със скандинавска мярка,

ами ни връхлетя като торнадо

понесло във вихъра си крайно изненадващи лошавини. Пръв извиси глас за голямата промяна у нас президентът Желю Желев, който заяви, че първото условие да бъде ликвидиран социализмът, е тоталното унищожение на трудово-кооперативните земеделски стопанства и земята да се върне на собствениците й в реални граници. Не бях изненадан от тази му приумица, смятах го за слаба ракия, за риба цаца в политиката. Не помисли този нявгашен селянин, че тези собственици няма как да обработват върнатите им на различни места ниви и нивици, тъй като нямат техника или впрегатен добитък; машино-тракторните станции бяха ограбени за нула време. Заръката на Желю бе изпълнена с невиждан ентусиазъм от тогавашния министър-председател, шушумигата Филип Димитров и ликвидационните комисии.

Така българите бяха обречени

да забравят какво нещо са родните плодове

и зеленчуци, родните млека, сирена и кашкавали. Всичките тези продукти потекоха към нас от чужди страни, съответно натъкмени със стимулатори за бърз растеж и трайност, с палмово масло и с какво ли още не. Бяха съсипани външната ни търговия, разузнаването и контраразузнаването, кажи-речи бе разпусната армията ни, а чудесното й въоръжение – унищожено. Дойде време да се прояви и нявгашният преподавател по политикономия на социализма Иван Костов, който с т.нар. приватизация удари право в сърцето икономиката ни. Едно след друго бяха окрадени, разграбени и унищожени почти хиляда и петстотин работещи предприятия. Появиха се първите милионери, както и просяци. Нароиха се безработни и ортаци на котките и кучетата край кофите за смет. Страната бе напусната от 2 милиона млади и образовани българи. Последваха ги и не толкова дипломирани мъже и жени. Мъжете бъркат бетон и мият улици в чуждите страни. Жените разнасят цукала и сменят памперси на стари и болни люде. Какво унижение за потомците на Аспарух и Симеон Велики, на Ботев и Левски, на полковник Дрангов и Васил Воденичарски! Какво унижение и за потомките на баба Тонка и Райна Княгиня, на Екатерина Каравелова и Лиляна Димитрова!…

И докато се усетим, България зае

първото място по простотии и лошотии

в Европа. И последно по добротии. Това накара моят приятел Радой Ралин да възкликне: „Докога в родината ни бащина ще царува тая простащина?!“

В обществото ни настъпи небивало разложение. Настана тотален разгул на бюрокрацията от полуобразовани номенклатурни кадри, „специалисти“ със съмнителни дипломи, професори, доценти и доктори на килограм, излезли от набързо нароилите се нискоразредни факултети и университети. Корупцията се просмука навсякъде и във всичко: от пъдаря, та до царя. Където помиришеш – вони, където бръкнеш – гнилоч. Насилието е навсякъде – на улицата, в училището, в домовете. Кражби и грабежи – ежедневие: от автомобили до детски колички, даже инвалидни, от велосипеди до кутии, оставени на публично място за набиране на средства, нужни за спасяването на човешки живот. Посегнаха дори на дискосите в църквите. И убийства, и самоубийства. Настана време „… погледът мрачен, умът не види, добро ли, зло ли, насреща иде“. Уви, само злото иде, доброто, хич го няма. Справедливостта се превърна в стока, купува я по-силният – физически, парично, с връзки. Всичко се продава, всичко се купува. Погледнете само… Лицето Тома Биков преди време искаше Бойко Борисов да бъде в затвора, там му било мястото. Сетне се продаде на оногова и стана негов най-верен палаш: ден и нощ, във вестници и телевизии, пише и говори до изнемога възхвали за господаря си. Срещу депутатско място и яка заплата. Същият „достоен“ път извървя набързо и неговият побратим Антон Тодоров, написал неотдавна книга, озаглавена „Шайката Бойко и Цецо“. И той

се беше обзавел с депутатски стол

но сгафи нещо, не е вече в хора на високата интелектуалка Караянчева, но – споко, служи на вожда и хич не гладува. Ами толкова деликатният в изказа си Валери Симеонов? Той беше рекъл, че за нищо на света няма да участва в управление, в което е Бойко Борисов. Забрави това, предложи се за продан и стана заместник на ужким нежелания Борисов. Е, той няма вродената скромност на шефа си, разпищоли се, натвори куп грубиянства и цинизми, та столът му в Министерския съвет изстина. Сега подгрява стол в Народното събрание. Волен и Каракачанов също не са капо в търговията: забравили предизборните си обещания, и те получиха доходоносни службици. Да не забравя и Цецка Цуцева, пардон – Цачева. Народът хич не я пощя за президентка, не я пощя и за депутатка, но това не й попречи да стане министър на правосъдието; търговията не подмина и нея. Откъдето и да погледнеш тия лица, а и много други като тях, поведението им е безнравствено, неморално. Мигар е друго и поведението на купувача им? Не е, и той е като тях, от един усоен и тъмен дол дренки са…

Елиас Канети казва, че масовото движение на нашето време е цинизмът. За съжаление, цинизмът определя днес отношенията и в родното общество. Горните примери го потвърждават. Потвърждава го и инквизицията, на която са подложени кметицата на „Младост“ и нейната заместничка; третират ги, сякаш са човекоядки. Защо ли? Някои казват, че властта си отмъщавала, задето Иванчева издухала на изборите герберската кандидатка. И още, така предупреждава населението, че нищо добро не чака тогова, който си позволява да муши прът във виенското колело на днешните управници. Няма го съветския режисьор Михаил Ром, за да сътвори един нов филм с име „Обикновен фашизъм“.

Може да бъдат посочени още много факти, които показват безумията на повечето негодници, управлявали страната ни през последните двадесет и девет години. Тези простаци и алчници, наглеци и предатели убиха нацията и държавата ни. Както се разбира, ще се сбъднат думите на един европейски бос, че през този век за България ще се говори след българите. Тогава територията ни ще бъде вилает в новата турска империя с име Циганария…

Героят от романа на Достоевски, Разколников, накрая се разкайва за извършеното престъпление. У нашенските убийци, пълни гьонсурати,

няма и полъх от разкаяние

Всеки от тях се мисли за Праведният Йов. Абе, Вазов добре го е казал: „Няма нищо по-упорито на света от самовлюбената бездарност.“

Аз заявявам открито, че съм за смъртното наказание у нас. Бил съм съдия, знам, че дамоклевият меч на това наказание възпира лицата, наумили си да извършат тежко престъпление, най-вече убийство; тогава и без това убийствата у нас бяха много редки.

Ако го има най-тежкото наказание, то убиецът, с доказани утежняващи вината обстоятелства, във всички случаи ще облажи куршума. И правилно, и точно! Тогава, какво наказание заслужават лицата, убили нацията ни, държавата ни? Според мен – само смърт. Публичен съд пред Народното събрание, справедлива присъда и всички престъпници, един след друг, да бъдат обесени на опашката на коня, възседнат от руския император Александър Втори, освободил ни от турското робство.

Към него се обръщам аз сега: Ваше Величество, искам да Ви уверя, че ние, истинските българи, сме Ви безкрайно признателни (майната им на непризнателниците!) затуй, че някога ни избавихте от онова клето робство. Днес обаче пак се нуждаем от Вашата помощ, за да бъде спасена България от потъване в НИЩОТО на историята…

Уви, уви!…